Българско средновековно наказателно право
Българско средновековно наказателно право
І. Престъпления против държавата и религията
1. Престъпления против държавата
Опасността от външни нападения над държавата наложила изграждането на здрава военна организация, която се базирала на предана военна служба. Ето защо наказанията, които са били налагани, за да може да бъде осигурена военната сигурност са най-строги. В “Отговорите на папа Николай І по запитванията на българите” Борис І поставил много въпроси за това как да бъдат наказвани този вид провинения. От самите отговори ние научаваме за досегашната съдебна практика по тези въпрос. За всички, които “удрят на бяг” пред лицето на неприятеля, които отказват да се подчинят на военна заповед или допуснат “роб или свободен” да мине през границата се предвижда смъртно наказание. В последния случай стражата носи колективна наказателна отговорност. Смъртно наказание било налагано и на онези, които не били добре подготвени за предстоящото сражение.
Борбата за престола и заговорите срещу владетеля датират от създаването на българската държава и били често явление по времето на Първото и Второто българско царство. На смъртно наказание е подлежал всеки, който образува партия срещу царя без огледа на това, дали е предприел действия за извършване на заговор срещу него, т. е наказва се дори само приготовлението на такъв заговор. Защита на царя е намерила значително място и в проповедите на християнското духовенство. В своята “Беседа против появилата се богомилска ерес” Презвитер Козма изтъква, че царете и болярите поставени от Бога. В Синодика на цар Борил е включена анатема 101, която съдържа проклятие “на онзи, който чрез каквато и да е било хитрина или чародеяние, или обайване, или вражески охулвания, или отрова се опитва да увреди царя се опита да увреди царя, помазаника господен”.
2. Престъпления против вярата
Престъпленията против вярата били известни още в античността. Строгото наказание на техните извършители имало за цел да защити езическата религия, която била господстваща. Единственият правен паметник от времето на покръстването – Крумовите закони, не съдържат текстове, регламентиращи тези престъпления. С възприемането на християнската религия у нас се появяват нов вид престъпления – против християнската вяра. Те са били под юрисдикцията на църквата, но някои от тях поради голямото им значение, намерили място и в системата на светското наказателно право. Ереста е тежко престъпление против вярата, за което както в каноническото, така и в светското право се предвиждат строги и разнообразни наказания. Към еретиците, които се отказват от своето учение, каноните са снизходителни, но първо трябвало писмено да осъдят и анатемосат своето еретическо учение, така и всяка друга ерес.
Строги били наказанията, за тези, които не се отказвали от вярванията си. Те били подлагани на инфамия и понасяли всички последици, които произтичали от това. Император Юстиниан І (527-565) издал едикт, в който на еретиците се налагала “гражданска смърт” (били лишавани от правото да заемат държавни служби, да се явяват като свидетели в съда и т.н.). На други се конфискувал целият, а освен това били изселвани или дори убивани.
