Взаимодействие между държавата и правото

Един от най- старите въпроси в теорията на правото и на държавата е този за съотношението между правото и държавата като явления от една и съща действителност. Когато се разглежда единството по общо съотношение между държавата и правото е много важно да се установи от какво разбиране за държавата и правото се изхожда.

І. Отношението между държавата и правото.

Обикновено се има предвид държавата като апарат, като механизъм от органи, а правото като система от норми, включени в съответните официални нормативни актове, или се говори за съотношение между държавата като апарат и правото като правно-нормативни източници, като закон. Това неоправдано стесняване и обединяване на проблематиката е пряко следствие на ограничителния подход към държавата и правото като социални явления.
Различни правни школи са давали различно тълкуване на проблема, като са изхождали главно от това  кое от двете понятия има първенствуващо място спрямо другото. Правото и държавата са различни страни от общественото битие и затова е необходимо две отделни теории, две отделни научни направления и дисциплини да интерпретират техните проблеми.
От значение е подходът към конкретното явление. Най-общо и тук се сблъскваме с двата традиционни подхода- правнофилософския и позитивистичния. Изследователите, които принадлежат към първата група (Леон Дюги, Кант), правят съществена разлика между правото и държавата. За тях те са явления от различни величини. Правото е възникнало преди
държавата и то подчинява държавата на своите разпоредби. Целта на държавата е да гарантира правото и не тя го създава, а само го санкционира, одобрява.
Втората група изследователи идентифицира правото и държавата. Те спадат към позитивистичното правно направление. Главни негови представители са Келзен, Франц Вайер и до известна степен Георг Йелинек. За видните нормативисти на правото държавата  е система от норми и този факт я доближава и дори идентифицира с правото. Властта на държавата се осъществява с помощта на правните понятия „заповед“ и „принуда“. Така се достига до т. нар. „юридическа теория за държавата“. Според нея държавата е правно явление, доколкото е организирана юридически.
Привържениците на позитивизма изключват ценностните елементи на държавата, за тях тя е продукт главно на силата. Те виждат съотношението между правото и държавата като отношение на неравностойни величини. Ако държавата е обвързана с нормите на правото, то тя е обвързана от нормите на позитивното право, а не изобщо от правните принципи. По този начин позитивизмът допуска, че това, което публичната власт създава като норми, има примат над естественото право и следователно с по-висока стойност са държавно възприетите правни предписания, а не естественото право. Така че привържениците на тази теория говорят за съотношението между правото изобщо и държавата, а не за съотношение между позитивното право и държавата.